Често си задавам въпроса до къде може да се разпростре човек в идеите си и най-вече в окованите норми заклещили съзнанието на българина. Норми, създадени от изстисканото като парцал днешно общество на една залязваща държава.

Дали пък това не е визитната картичка на една измамнo нужна  сигурност, с която всеки от нас се прибира на топло вкъщи.  Идеята, че все пак има смисъл да продължаваме да вярваме в една измислена пропаганда на хора, които биха се продали в името на облагата. Преди малко повече от двадесет години имахме комунисти, а сега имаме глупави и невежи прокламисти.

Безкрайно болезнено е да се наблюдава нарастващата хищност на един народ, който бе пример в очите на нас, подрастващите. А кои сме ние?

Дали все пак огледалото на стената не пречупва бруталната истина на тези две очи, нервно вторачили се с надеждата да видят оазиса на запада? Пъстрите нюанси на неспиращите истории за един по-добър и обещаващ живот извън граница са пленителни и вдъхновяващи.

Да си пришълец в собствения си дом наречен "държава" е може би най-голямото наказание, с което много от нас трябва да се събуждат всеки ден. Да, изборът е форма на спасение, но колко от нас знаят, че единственото спасение от което имаме нужда е да повярваме че "сме." Чакаме гладни за команди някой отново да стовари просташките си представи на болното си его.

Потъваме тихо в пропития диван посрещайки със смразващ поглед потресаващите новини на една разюздана държава. Държава,  в която се чувстваме по-ниски от очукания праг на входната врата. Самочувствието, което се e преплело с комплексщината на модернизма в новото общество на нашата "европейска" държава, е отдавна лишено от истинското си значение.

Загубата на вяра за живот e самоубийство само по себе си. Отдавна сме се превърнали в ходещи угасени свещи, на които пламъкът е издухан от вятъра на промяната. Промяна, която за много бе зелен светофар на кръстовището на възможностите, а за други бе просто извинение да са това което са.

Едно ново начало е невероятно обещаващо, но единствено и само за тези, които вярват в смисъла на промяната. Дано и тя, да почука на вратата на всеки от нас с надеждата за едно по-трезво, усмихващо се желание за нещо ново, нещо по-добро.

 

Загубата на страст и вяра за живот e самоубийство само по себе си и като че ли отдавна сме се превърнали в ходещи угасени свещи, на които пламъка е издухан от вятъра на промяната.

Нима греша?

Ne ne gre6i6...tova izre4enie e unikalno...Bravo Dime!

Наистина загубата на страст и вяра в живота са доброволно самоубийство.От всеки един от нас ,от нашето отношение към това ,което ни заобикаля ,зависи как ще живеем!Промяната е налична.Да видим какво можем да ДОПРИНЕСЕМ за да ни е добре тук и сега!Стига хленчене и приказки!

В ТВОИТЕ РЪЦЕ ЗАХАБЕНИТЕ ДУМИ СЕ ВЪЗСТАНОВЯВАТ И ПРИДОБИВАТ СМИСЪЛА ,ОТ КОЙТО ПРОИЗЛИЗАТ.СТЪПВАШ ЛЕКО И ТО4НО.ТОЗИ БАЛАНС Е НОВОТО ,ОТ КОЕТО ВСИЧКИ СЕ НУЖДАЕМ...

Честито Рождество! Весела, щастлива и най-вече усмихната Коледа!

Благодаря ви от сърце. Много радост, любов и безкрайни поводи за усмивки ви желая.

Жестоко и несправедливо е младите да се чувстват така!!!
"Държава, в която се чувстваме по-ниски от очукания праг на входната врата. Самочувствието, което се e преплело с комплексщината на модернизма в новото общество на нашата 'европейска'държава, е отдавна лишено от истинското си значение."